История на конете вихрогони, разказана от самите тях

Народност: румънска
Автор: Флорин Бикан
ISBN: 978-619-176-132-6
Година: 2018
Корици: меки
Страници: 216
Цена: 24 лв.
Преводач: Иван Радев
Редактор: Лора Ненковска
Илюстрации: Весела Кучева

Авторът Флорин Бикан е известен преводач на детски книжки от английски на румънски език. Романът му се появява за пръв път през 2014 г. в Румъния, като преди него са се появили още две детски книги от същия автор. Целта на Флорин Бикан е да се опита да накара хората отново да четат фолклорните приказки, такива, каквито са били познати в неговото детство.
Работата с деца затвърждава наблюденията му, че днес хората в Румъния са престанали да четат приказки и написва книга, в която връща героите от приказките и разказва вълшебните приказки с герои и коне, но този път от гледната точка на вълшебните коне от румънските фолклорни приказки.
В книгата „История на конете вихрогони, разказана от самите тях“ са вплетени 7 народни приказки, създадени като роман. Тук идва и големият принос на редактора Лора Ненковска, чиято тежка работа е била да направи тези приказки, създадени като роман, знакови и да направи различията минимални за българската читателска аудитория, която е израстнала с българските фолклорни приказки и ги познава добре, и да направи така, че приказките да звучат еднакво интересно както за децата, така и за възрастните, които ще им ги четат.

„Без посока все ходи,
И жребче в галоп роди.
На бегом го закърми,
Бързо се отдалечи.
По света да бродиш пеш,
Име да не му дадеш…“

Валтер Бенямин „Избрана проза“

Народност: немска
Автор: Валтер Бенямин
ISBN: 978-619-176-129-6
Година: 2018
Корици: меки
Страници: 172
Цена: 14 лв.
Преводач: Емил Антонов

„Да се подчертава патетично или фанатично загадъчната страна на загадъчното, не ни помага да напредваме. По-скоро проникваме в загадката само дотолкова, доколкото я преоткриваме във всекидневното благодарение на диалектическа оптика, а тя, от своя страна, възприема ежедневното като непроницаемо, а непроницаемото – като ежедневно…“ Наследството на Валтер Бенямин, един от най-оригиналните и значими мислители на ХХ век, включва стотици страници с художествена проза, често опираща се на автобиографичните му бележки и на оригиналните му наблюдения върху дребните детайли от миналото и от настоящето.
Още приживе австрийският писател Хуго фон Хофманстал назовава някои от текстовете му „напълно несравними“ и това не се дължи единствено на помръкналия блясък на тогавашната немскоезична критика.
Свободно реещата се мисъл на пръв поглед случайно попада на образи от сънищата и нейната бдителност бива възнаградена с озарения (може би на моменти дори с „озаряваща скука“).
В настоящия сборник са включени предимно прозаични произведения, писани през последното десетилетие от живота на Бенямин. Из тези позабра вени страници могат да се открият не само характерните му, пропити с ирония идеи, а и необикновената чувствителност, с която е опознавал живота (Хана Аренд изтъква, че това е дарбата му „да мисли поетично“, а пък Сюзън Зонтаг подчертава, че Бенямин в действителност успява докрай „да очертае“ живота на духа).
И може с право да се твърди, че преоткриването на Бенямин ни води по-надалече от легендата за него.

„Дордето не се вижда, Иисусе мой!“

Народност: аржентинска
Автор: Елена Понятовска
ISBN: 978-619-176-128-9
Година: 2018
Корици: меки
Страници: 432
Цена: 18 лв.
Преводач: Николай Тодоров

В Мексико се смята, че възрастните се смаляват, за да заемат по-малко място на земята, на която са живели тъй дълго… Може да се случи също с времето да станат свадливи или почти да откажат да споделят нещо – съкровеният свят на техните спомени постепенно се е превърнал в твърде скъпоценно настояще.
Гласът на авторката, която сега е връстничка на Хесуса Паланкарес, преливат един в друг, както се смесват историята и въображението. Двете заживяват в една къща на улица „Сур“ 94, горе, под самия покрив, където се оказва последното жилище на Хесуса и тя го нарежда с летви, тухли и парчета плат; макар да има котлон, прави на пода малко огнище и на един канап окачи своите фусти, които превръща в завеса – завеса с много плат, отделяща леглото от останалата част на крайно оскъдната стая; вижда се също дървена маса, която ѝ служи за гладене и за ядене; под един от по-късите крака на масата стои тухла, която я крепи; в един ъгъл са наредени
всички светии – същите, които се виждат и в предишния квартал – и сред тях стои светият Младенец от Аточа, със своя стрък светлоглава леуцена…
Гласът забравя, че реди изповед, но не губи страстната си връзка с живота. И все пак тъкмо от този дом, от който се процежда нов живот, струят неназовими болка и сила. Ден преди да си отиде, Хесуса нарежда: „Хвърлете ме на улицата, да ме изядат кучетата, не се занимавайте с мен, не искам да дължа нищо на никого“. И още: „Оставете ме на мира” – това са думите, които напомнят че идва момент, в който човек страда тъй много, че не може да спре да страда и е способен от смъртния одър да откаже дори протегнатата приятелска ръка и избледнява мисълта за други времена…

„Лично пространство“

Народност: румънска
Преводач: Лора Ненковска
ISBN: 978-619-176-121-0
Година: 2018
Корици: меки
Страници: 80
Цена: 15 лв.
Преводач: Лора Ненковска

Книгата събира в концептуален проект „сърдитото момиче“ на съвременната румънска поезия – Елена Владаряну – с един от най-известните румънски художници – Дан Пержовски. Текстовете на Елена Владаряну са изградени като плетеница от лични мисли, статии от румънската преса, улични графити, цитати от лайфстайл списания, каталози на Икеа, сайтове за здравословно хранене и театрални спектакли. Те влизат в пряк диалог с рисунките на Дан Пержовски, известен със силната си социална и гражданска позиция като артист.
Поезията на Елена Владаряну е много близка до литературния пърформанс, до стиха като жест, като представяне на сцена, като драматургичен акт, директно словесно свързане със слушателите. Затварянето между кориците на книга и превръщането в интимен акт на четене не я лишава от настойчивостта, с която поставя важни социални, екологични, етични и чисто човешки въпроси за пребиваването на аз-а, на човека, на твореца в съвременния свят.
Елена Владаряну (р. 1981 г.) в град Меджия, Румъния, е сред най-интересните съвременни румънски поетеси. Дебютира през 2002 г. със стихосбирката „Страници“, отличена с една от големите поетични награди в северната ни съседка. Следват стихосбирките „Пукнатини“ (2003 г.), „Европа. Десет погребални песни“ (2005 г.), „Лично пространство“ (2009 г.), преведена на италиански език и представена в рамките на Международния книжен салон в Торино през 2016 г., „Non Stress Test” (2016 г.), „Пари. Работа. Свободно време“ (2017 г.).
Поезията на Елена Владаряну се отличава с провокацията, заложеното в нея игрово пространство и непрестанните й опити да взриви езика. Тя е журналист в Румънското национално радио, където води предаване за кино, пише за печатната преса и е автор на няколко пиеси. Силното игрово и сценично измерение на текстовете й се усеща както в театралните спекаткли и пърформансите, така и в книгите й с поезия.

„Край езерото“

Народност: австрийска
ISBN: 978-619-176-122-7
Година: 2018
Корици: меки
Страници: 176
Цена: 16 лв.

Автор на разкази, скици, образи, фигури, карикатури, очерци, импресии, сцени, етюди, афоризми, размисли, бележки, фрагменти, стихотворения в проза, студии, репортажи, фрески, екстракти от живота телеграми на духа или игри на духа…
Все още съществуват кръгове от негови поклонници, а приживе той е бил обект на възхищението за своите съвременници Хуго фон Хофманстал, Райнер Мария Рилке, Артур Шницлер, Густав Климт, Роберт Музил, Карл Краус, Алфред Полгар, Херман Бар и почти цялата австрийска артистична общност. Франц Кафка, Теодор Адорно и Томас Ман също са сред неговите почитатели.
Сто години след смъртта на автора, когато е издадена и първата му книга на български, и деветдесет и осем след като е издадена последната идва време да си спомним за австрийския писател Петер Алтенберг.
Бохемският живот го принуждава да съществува в мизерия, макар и да е номиниран за Нобелова награда; след епохата на сецесиона и постимпресионизма детайлите в текстовете му се замъгляват и губят своята яснота и еднозначност; иронията пък губи своя контекст; обаче философията на живота, която те изразяват, все така диша и не спира да звучи съвременно в кратките му прозаични опуси. И понякога те са сравнявани с градската версия на раковини: когато биват доближени до ухото, техният шум е вече непълна история (или може би гатанка), която пази и простотата, и прекомерността си.

„Изгрев до птица“

Народност: китайска
Преводач: Лазар Николов
ISBN: 978-619-176-120-3
Година: 2018
Корици: меки
Страници: 180
Цена: 16 лв.

Изминаха седем десетилетия
откакто стоях тук за последен път,
а хората, които преди познавах,
вече са в стари могили под земята.
Главата ми побеля оттогава,
но продължавам все тъй да стоя
близо до тази планина с нейните облаци.
Затова ето едно послание към онези,
които ще дойдат:
защо да не почетем няколко старинни реда?

Хан Шан (693-781)

Старокитайската лирика е не само неповторима по своето тематично богатство и своята изразителност, а и по яснотата на своя език. Редом с личните вълнения са отразени съперничествата за властта, пререканията между големите фамилии, нашествията на чужди племена, селските бунтове.
Стремежът тук не е и не може да бъде да се представят всички автори и значими творби. Антологията е сравнително скромен опит да се предаде идейното и чувственото послание на малцина автори, тъй като само от династията Тан са запазени над четирийсет хиляди стихотворения. При избраните в настоящия кратък сборник класически произведения се прави опит семантичният превод да съгради наново самото светоусещане, което ги е породило.
Включени са поети, прочути с изящната си форма (Уан Уей), с ясния си език (Ду Фу), със сложната си образност (Ли Шан-ин) или с предизвикателния си изказ (Ли Хе). Присъства също Тао Юан-мин – един от малкото, които използват обикновен, ежедневен език и оказва влияние върху Уан Уей, Ду Фу и Хан Ю. Представени са също някои от първите китайски поетеси като полумитичната Су Сяо-сяо.

 

„Дихание от сянка“

Народност: руска
Автор: Евгений Замятин
ISBN: 978-619-176-119-7
Година: 2018
Корици: меки
Страници: 256
Цена: 16 лв.

Осемдесет години след смъртта си авторът на бележития антиутопичен роман „Ние“ (завършен още през 1921 г. и публикуван в СССР чак през 1988 г.), се нуждае не от представяне, а от отклик – в онази „друга реалност“, която кара страниците да се прелистват. „Преживяването“ на „Ние“ причинява постоянна промяна в световъзприятието на читателя, но не по-малко завладяващи са другите му прозаични творби, събрани в живите, но и разтърсващи като ледоразбивач слова, които започват с: „Неми задъхани дни…“ (разказът „Сам“ от 1908 г., който се счита за първата публикация на писателя).
В настоящият сборник с избрана проза от писателя ще откриете: „Автобиография“ (1928), „Девойката“ (1910), „Пройдохата“(1913), „Алатир“ (1914), „Африка“ (1916), „Островитяни“ (1917), „Знамението“ (1918), „Мамай“ (1920), „Стенка Разин“ (1932-1933), „За моите съпруги, за ледоразбивачите и за Русия“ (1932).

 

„Сенки от блясък“

Автор: Рикардо Молинари
Народност: аржентинска
Подбор, превод и бележки: Николай Тодоров
ISBN: 978-619-176-111-1
Година: 2018
Корици: меки
Страници: 224
Цена: 16 лв.

По неизвестни причини Рикардо Молинари понастоящем е малко позант в Европа и САЩ. Въпреки многобройните си награди той почти не е превеждан на нито един от големите европейски езици, няма нито една негова самостоятелна книга и единственото по-скорошно издание на поезията му в Европа е антологията „Утринни светове (1927-1991)“ от 2003. Сред възможните прични е, че той страни от общественото внимание. Някои познавачи на латиноамериканската литература като Джон Майкъл Коен нареждат Молинари  редом с перуанеца Сесар Вайехо и чилиеца Пабло Неруда като най-значими поети на Новия свят през XX век.

„По своята природа и по същността си поезията е най-непреходният литературен род и навярно по тази причина тя е многозначно обвързана с времето. Нейното разглеждане е по необходимост процес и именно поетът изгражда стихотворението, тръгвайки от езиковия знак. Мимолетността се оказва един-единствен миг въплътен в лириката. Времето може да се почувства – то е субективно усещане, което няма как да се види или докосне; неговата протяжност е зависима на първо място от съзнанието.
В лириката на Молинари се появяват добре очертани насоките, минаващи като нишки през цялото му творчество: 1) красивата творба (естетическото въздействие) и онова, което сияе и блести; 2) деянието на едно отчаяно същество, изпълнено с отказ от света на материята, за да остане с този на поезията; 3) тенденцията да се стилизира народното в изящни и леки песни.
Молинари се проявява като поет с изключително рядка чувствителност, който съумява да изрази посредством метафизически понятия проблемите на съвременния човек, оказал се затворен в своята самота; поезията за него става не просто търсене на изгубената вътрешна пълнота на човека, а издирване на самото време. Затова твърдим, че е типичен поет за двайсетото столетие, макар и да изпитва по-силно влиянието на свите предшественици, отколкото това на съвременниците си.“

                                                                                         Проф. Ектор Данте Чинкота

„Канте хондо“

Автор: Мануел Мачадо
Народност: испанска
ISBN: 978-619-176-094-7
година: 2017
корици: меки
страници: 128
Цена: 11 лв.

Мануел Мачадо (1874-1947), един oт класиците на испанския модернизъм, често остава в сянката на своя no-прочут брат Антонио Мачадо. В драматургичните си произведения те работят като съавтори, но това не заличава различията между личностите и творчествата им. Мануел е близък до мадридските и парижките декадентски кръгове, докато Антонио е no-сдържан в светските си прояви. Мануел намира израз на своите терзания в андалуската народна песен и в стихове, свързани с френския сим-волизъм. Тьрсенията на Антонио го отвеждат до нов език и до експериментална форма за една съвременна философска поезия с небивали метафизични дълбочини, в която народното творчество по-рядко се проявява.

Въпреки популярността на стихотворни сборници като Душа“ (1902) и „Зло стихотворение“ (1909) Мануел Мачадо най-често е споменаван заради песните, събрани в „Канте хондо“ (1912) – за въпросната книга е известно, че се разпродава още в деня, в който се появява на бял свят. Творбите, събрани в нея. вдъхновяват автори като Федерико Гарсия Лорка и композитори като Мануел де Фая с начина, по който сливат въображение, музика, пламенност и аскетизъм. Прочутият философ Мигел де Унамуно нарича поезията на Мануел Мачадо „нещо леко, хвъркато и свещено“, а в самия поет – „тълкувател на божественото“.

Мануел Мачадо става един от първите в испанската съвременна поезия, които започват да използват разговорен стил. жаргон и диалектизми, но изяществото на фразата и дълбочината на идеите на фолклорните му интерпретации са причина за възраждането на интереса към тях повече от 100 години след първото им публикуване и 70 години след смъртта на писателя. Унамуно представя самата поезия с откъс от Мачадовите „Песни“…

Майко болка, съдба, болка, майко, в смъртта,
черни очи, черни, и черна е съдбата…
Песни…
В тях се излива душата на душата. …

Мануел Мачадо

„Ключови тонове“

Автор: Джордж Еджъртън
Народност: ирландска
ISBN: 978-619-176-095-4
година: 2017
корици: меки
страници: 180
Цена: 13 лв.

Определяща за личността на Мери Чавелита Дън (по-известна като Джордж  Еджъртън) е срещата на строгия католицизъм и австралийското свободомислие. Тя е родена в ирландско-уелско семейство в Мелбърн, но на шестнайсет години, след смъртта на майка си, напуска семейната стряха, за да живее в Германия, Норвегия, Англия и други страни. Ала завинаги ще запази в себе си дълбокото убеждение, че е ирландка. Единственият ѝ син умира рано – като войник, жертвал се в името на Великобритания – обаче богатият и разностранен опит, претворен в нейните книги, проблематизира националността ѝ. Еджъртън с изящество и дръзновение се противопоставя на закостенялостта на викторианското. В емблематичния сборник „Ключови тонове“ може да се открие множествената гледна точка към едно неспокойно време, в което – като в замъглено огледало – се разпознава английският живот. Изгражда се нова представа за историята – с нейните кръстопътища и избори, които водят до паралелни начини на съществуване – и за модерната, разкъсвана от съмнения личност. Идеите простират корени към своите съкровени дълбини, без да изгубват от поглед бъдещото всеобщо обновление, на естетическо и етическо преобразуване. Еджъртън не е безпощадна, но сякаш загърбването на ограниченията е достатъчно те да спрат да съществуват, а човек разбира, че това е повече от просто приглушаване на светлините.