In memorial

Борис Илиев

 

Напусна ни Борис Илиев.

Не мога да кажа „завинаги”, защото личности като него оставят трайна и забележима следа на този свят и не изчезват от паметта на поколенията.

Роден през 1927 година в с.Свещари, той бе горд българин, който до края на земния си път беше различен. С много образи: на краевед, театрал, историк, създател на два исторически похода, на прекрасно семейство.

Накратко: ренесансова личност и възрожденец.

Няма да говоря за пътя му през Исперих и Разград до юридическия факултет на „Климент Охридски”, впоследствие и ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”. За периода му като юрисконсулт и главен арбитър в Силистра, за създадените oт него театрални кръжоци и музейни сбирки в Силистра, Исперих и Разград. Няма да изреждам многото литературни и държавни награди за писани от него пиеси, за издадените над 30 авторски книги и изследвания. Няма да коментирам взаимоотношенията и личните му битки с тоталитарната власт, причинили много злини на него и семейството му. Както и за това, че на организираните от него исторически походи участниците в тях тази година бяха над 20 000 от цялата страна, а викторините за ученици вече са с национален статут с участието на Министерство на образованието и Министерство на културата.

Мислил съм дали с всичко това не ощетява семейството си и хората около себе си. Децата му от малки набират текстове, рецитират, винаги са приобщени към неговите занимания. Съпругата му, лекар и кореняк софиянец, години наред пак заради него живее в Силистра и родното му Лудогорие.

Виждайки любовта му към тях, която е взаимно споделена,  си дадох сметка за силата на духа на Борис Илиев и магнетизма около него. Той беше винаги готов да застане до тях в трудни за семейството моменти, за да усетят, както той би казал, силата на семейното огнище. Това става с топлината на взаимността, разбирателството, уважението и отговорността и най-вече с любов. Любов на съмишленици, гледащи в една посока, заедно делящи и споделящи радости и грижи, несгоди и успехи. Семейството му беше опора за всичко сътворено от него.

Казват, нямало незаменими хора. Вероятно е така, но има неповторими. Борис Илиев е един от тях. Дори в тежките периоди, скован от болестта и болката, на дежурните въпроси като: „Как си?” отговаряше: „От ден на ден по-добре.” Не се оплакваше от бита и състоянието си, защото чрез духа си ги надмогваше.

Имал съм много разговори с него за религията, за човешкото съществуване, за неговото усещане за света и неговия смисъл. Възхищавал съм се от широките му познания, убеденост и красноречие. Но може би най-точно за него, го написа известен наш учен:

„Мнозина имат тирс, но малцина са посветени.”

Самият той обичаше определението за него (понякога недоброжелателно), че е като Матей Миткалото – изцяло отдаден  на просветната си дейност и впрегнал целия си организаторски талант. Като че ли за себе си написа стиховете: „Където минеш, сей, все някой ще пожъне!”

Краеведите го обявиха за историк, визирайки изследванията му за Таньо Стоянов, историците го обявиха за краевед и етнограф – заради изследванията му за 11 населени места от Североизточна България и събраните от него легенди и предания за най-стария фолклорен персонаж Демир баба – Железния баща в Сборяново. Да не споменаваме за  всички театрали, поставяли и играли в неговите пиеси и рецитирали неговите стихотворения. Не можем да не споменем и нещо много важно – той остави след себе си следовници по своя път, следовници, които по негови идеи организират походи, научни семинари, свързани с исторически събития и личности. Не можеш да вкараш сътвореното от Борис Илиев  в рамка. Такива като него народът нарича в паметта си „будители”.

Борис Илиев бе неуморен краевед, будител и общественик с ясно изразена гражданска позиция, която твърдо, полемично, но принципно защищаваше. Искрено вярваше, че от всички добродетели, любовта към отечеството е най-свята, но също така вярваше в необходимостта от Добросъседство,доверие и истина в съвместното битуване независимо от етническите, верски и културни различия. Не случайно „Добросъседство, доверие и истина” стана девиз на КПД „Родно Лудогорие”, на което той беше председател и което през годините, чрез дейността си, търсеше, градеше и гради мостовете на разбирателството и толерантността, взаимно зачитане и уважение в името на просперитета на България.

В книгата си „В ноктите на ястреба” (изчерпана на книжния пазар) добре описа драмата на живота си и прости на враговете си. В неиздадената още „Фрагменти от житието на един закъснял възрожденец” описва битието си. Сякаш всичко каза. Остави ни богатото си творчество, архив и заветите си чрез слово и дело. Остави ни примера за осмисления си живот как да живеем в мир със себе си, с близките си, с обществото и света.

Позволете ми от ваше име да кажа:

Почивай в мир, дядо Борко!

Категории: Разни.