Николай Поппетров: „Книгата „Бохемските кафенета на соца” е много ценна като извор”

Първото нещо, което трябва да отбележим е, че книгата „Бохемските кафенета на соца” е много навременна. Като колегия и  като общество правим много голяма историческа грешка като пропускаме свидетелствата от миналото, които не могат повече да се възстановят. По различни причини делникът не е най-актуалната тема, освен за някои спомени на маса, като например: „помните ли като ходехме в това кафене” или „в съботата прекарвахме в еди-кой си ресторант”. Тези неща се загубват, а те не са само част от бита, а и от културата, носят важни нюанси от духа на времето. Това е бил животът на тези хора, независимо какви са били времената – в политически и стопански план. Винаги е имало някакъв живот, който се е разигравал в рамките на ресторанти, кафенета, кръчми и т.н. Особено кафенето, което е малко или много утвърдена традиция в София, в България, на Балканите, в региона. Ние правим  грешка като не събираме тези неща и това е първият ярък принос на книгата. Ако го разгледаме в по-далечна перспектива – това е набор от извори, защото хората разказват истории, които са ги преживяли по един или друг начин. Тоест това не са изследователи, а хора, които са били там, живяли са, чули са, правило им е впечатление, даже и да не са ходели в кафенето. Например някои кафенета аз съм ги виждал на 10-12-годишна възраст, а на други места съм бил участник, видял съм ги.
Сегашната ситуация е такава, че в историята се навлиза по един определен начин. Запазвайки автентичния разказ, като този, включен в книгата след години може да имаме два различни разказа. Единият е официалният, който ще съществува в науката, че по време на комунизма хората са били бедни, носели са еднакви дрехи, в кафенетата не е имало нищо, дисидентите се крият по къщите  и т.н. А книгата показва една картина с доста пълнокръвен живот. Виждаме смесване на социални слоеве – бивши и съвременни, което също не е маловажно. Това е вторият смисъл на тази книга.
Третият принос е на съставителя, на автора на книгата – това е силното многообразие, пъстротата на подбраните хора, които си спомнят за това време. Не са питани само бившите, тези, които са били ВИП, например само от ръководството на Съюз на писателите, които ще разказат определени неща и е ясно в чия полза ще бъде техният разказ. Подбрани са хора, които дават различен разказ. Това е очебийно, че разказите са различни, хората са различни – носталгични или други възгледи за тази епоха, и че имат различна сегашна позиция, но че го има личния момент е много ясно. Това е позицията: „Аз това си спомням и това го разказвам”. Тоест има я пъстротата, нюансите, своеобразието. „Спомням си това”. Ясно е, че и тук ще има отзвук от епохата в сегашното актуално измерение, но все пак това е различно от някаква налагана официална парадигма.
Четвъртият принос е как е композирана книгата. А тя е много добре композирана. Тя е едно цяло. От единия до другия край. Тя е добре построен разказ, което е много важно. Защото, ако само  ги събереш тези разкази, това ще бъде една антология от текстове. Всеки си разказва, а се  е получило, че книгата е органично цяло.
Следващото нещо е илюстрацията. То е изключително важно. Не може да си представиш историята на една кафене само по думи; дори и Стефан Цвайг да го описва, пак няма да е същото както, когато имате някакъв визуален материал. Дали ще е рисунка, скица или фотография. Също е много важно да се видят тези места, тъй като те изчезват. Тях  вече ги няма. Тази книга е косвено обвинение, че ние не съблюдаваме традициите. Това, че е имало някакво кафене и то е било много активно по време на социализма, съвсем не означава, че трябва да се свързва единствено с тази епоха. В Берлин е възстановен хотел „Адлон” – един от любимите хотели на националсоциалистическото ръководство. Ако си бил тогава  в ръководството на държавата, ако си бил гост на Берлин, е трябвало да преспиш в „Адлон”. И въпреки това хотел „Адлон” е едно от водещите имена в съвременната култура на този световен град. Това са неща, които ние не може да обвързваме само с идеология.
Като цяло книгата е един много успешен проект. И аз мисля, че това е пътят на новото историческо изследване. Новото историческо изследване трябва да тръгне по такъв начин – от извора, а  в случая тези разкази са извора, историкът трябва да ги преповери. Да види как е, тези хора какви са били, каква е била обстановката. Това може да се възстанови по някакъв начин чрез фактология от други спомени или документи, независимо, че тези разкази дават това, което го няма иначе, защото тази книга запълва това, което го няма в архивите. Естествено е, че тази делнична история я няма в архивите.
Това са местата, където хората се събират. Където независимо какви условности има и се спазват, те са в някакъв частен порядък. Където човек все пак може да се отпусне и да избяга от някаква официална страна. Защото част от тези кафенета са и място за бягство. Не си в дома си, не си на работа – сред професионалната среда и там бягаш. Това е много важно и си мисля, че този проект може да бъде начало на цяла история на субкултурата, влизане към история на делника. Историята на делника е невъзстановима, защото в архивите е ясно какви документи влизат. От големите организации този личен, индивидуален елемент не може да влезе, а в личните фондове освен някоя снимка, много рядко ще попаднете меню на някой ресторант или обява за някаква среща или покана.
В мемоарите заведенията също са  странична тема. Имаме само един-два мемоара с хубаво представяне на заведения, станали вече класически като източници. Това е споментът на Константин Константинов за кафене „Цар Освободител” и отчастни текстовете на Димо Казасов за стара София. По-късно излязоха спомените на Владимир Свинтила, но там вече имаше друга перспектива. Според мен при Константинов и Казасов е разказ за това, каквото си спомняш и е много важно дали настроенията са предадени вярно. Интервютата в книгата и разказите са някак много лежерни, много непреднамерени, въпросите са доста центрирани и нямат политически подтекст. Това прави книгата за” бохемските кафенета” много приемлива. Като исторически извор тя е много ценна. И като място за идеи също.  Постигнат е нюансиран, хубав разказ, защото реконструирането на делника е много важно нещо, тъй като животът има няколко лица. Има официална политика, има професионално развитие, има го и делника, който е изключително важен.  В историческите изследвания на делника и семейството сме далеч назад в сравнение с чужбина.  Кафенето е всъщност умалена картина на обществото и това личи в разказа за писателското кафене – кои са хората там, какво са като обществени позиции, като професионални прояви и като личности, какви неща ги вълнуват, кой каква позиция заема. Това са съществени белези на една ситуация и това е още нещо, което  може да се добави за книгата.
Темата за кафенетата е много интересна, тъй като кафенето е и важен символен ресурс, място за индентичност, като част от туристическата индустрия, ако щете. Ние нямаме кафенета със столетни традиции като във Виена, в Мюнхен, в Париж,  или това  „на Швейк” в Прага,  кафенетата под  аркадите на пиаца „Сан Марко” във Венеция. Но ние също имаме традиция. Имаме заведения по на 100 години и те съществуват като памет. А някои, като старата „България” и физически все още са запазени.  Зависи от културата на обществото, от културата на институциите, които се занимават с тези неща, дали ще успеем да ги съхраним. Това показва традиция. Това, че София расте, но не старее е много хубаво, но не е хубаво София да съществува без традиция.

(Текст, подготвен от историка Николай Поппетров от Института за исторически изследвания при БАН за премиерата на книгата „Бохемските кафенета на соца”.)